Здравейте!

Това писмо може да ви се стори по-различно от всички, които сте чели тук…Странно нещо е животът. Мислим, че без желания мъж той свършва, страдаме, когато ни отхвърлят, роним горчиви сълзи,че не ни обича и не съзнаваме, че не това е истинската любов. До скоро и аз самата разсъждавах така…Исках да ме обичат, да не могат и миг без мен, да ме глезят…Но след като срещнах него осъзнах, че не искам да получавам, а да му давам. Аз съм щастлива! Не, защото съм обичана/това само времето ще покаже/, а защото знам, че „него“ го има…Не мога да знам какво ще се случи занапред, но самата мисъл, че мъж като него съществува ме кара да съм благодарна на съдбата, че ни срещна. Дори да се разминем ще знам, че той е там някъде и ще се моля да е щастлив…Дори и това негово щастие да не сьм аз! Когато съм с него се чувствам завършена, погледна ли в очите му чувствам, че мога да покоря света…А на него искам да кажа: „Благодаря, Милене,че те има…!“